Историята на Борислав Василев
Всичко започна през 1996 г., когато бях на 25 години. Отначало започнах да усещам безпокойство, топка в стомаха, изнервеност, безсъние, тремор в дясната ръка и обилно слюнкооделяне. Всяка сутрин възглавницата ми беше мокра от слюнки. Първата ми жена беше медицинска сестра и ме насочи към психиатър. Той ми изписа какви ли не антидепресанти, но само се влошавах.
Започнах да ходя по невролози. Бяха ми поставили диагноза „медикаментозен Паркинсон“. Започнах да губя уменията си, да залитам, да падам. Говорът ми се влоши, краката ми станаха като олово, докато накрая вече не можех да ходя и почти не можех да говоря. Лицето ми беше сковано. Не можех да се храня, не можех да пия, задавях се, отслабнах до 63 кг.
С жена ми се разделихме още на шестия месец от появата на симптомите. Докато нямах диагноза, неизвестността ме плашеше. Мислех, че имам тумор в мозъка. Някои приятели ме изоставиха. Истинските останаха. Хората ме гледаха странно. Това не ми пречеше, защото винаги съм искал да бъда различен и необикновен.
Постъпих в болница, в нервно отделение на 4-ти километър и д-р Петрова ме диагностицира – една година след началото на симптомите. Започнах лечение с по 6 таблетки Купренил. Отначало се влошавах. На третия месец от лечението направих силен кръвоизлив в бъбреците. Изхвърлях черни съсиреци. Тогава ми предписаха Триентин, а след три месеца се върнах обратно на 4 таблетки Купренил.
Моите колеги от банката, в която работех като охрана преди заболяването, събраха пари, за да мога да си купувам Триентина, който не се покриваше от Здравната каса.
Две години не бях на работа, не бях работоспособен. Върнах се отново на работа в банката, този път като технически изпълнител.
Междувременно се запознах с Маргарита, също с болест на Уилсън, която ми даваше много добри съвети относно живота със заболяването.
За възстановяването много помогна това, че съм спортувал плуване и джудо. През 2000 г. се ожених отново и имам син.
Спортът все още ме привлича и макар че заболяването прави движенията ми не съвсем координирани, съм горд, че успях да измина 100 км с велосипед за един ден на планинския супер маратон Обиколката на Витоша. Научих за състезанието от Даниела Вировска и се включих в отбора на Алианса. Много съм й благодарен, защото харесвам предизвикателства, които вдигат адреналина. Посветих участието си на жената, която обичам. На нея посвещавам и стиховете, които скоро ще представя пред публика.
Сега живея нормален живот – работя, творя, спортувам, срещам се с приятели. Мислех, че на мен не може да ми се случи, преди да се разболея, но болестта ме срещна многократно с тъмната страна на живота и смятам, че ме направи по-силен и по-борбен от преди.
Искам да посъветвам новодиагностицираните пациенти строго да спазват предписаната им диета поне 3 години, защото всяко отклонение може да бъде много рисковано! Не губете кураж, животът продължава!
Елена Енева
