На 26 години съм и съм висок два метра и седемнадесет сантиметра. От тийнейджърските си години не съм спрял да раста. Нося 54-ти номер обувки, едва намирам подходящи дрехи, затова ги шия по поръчка. Всичко това е резултат от заболяването ми акромегалия (гигантизъм).
Нещата започнаха още в седми клас. Тогава израснах за кратко време с доста над съучениците си. В този период имах сериозни болки в главата. Водиха ме на невролог, помня, че ми правиха електроенцефалография – заради това изследване ходихме до Пловдив – казаха ми, че всичко се дължало на пубертета, щяло да мине с времето. Тези болки продължиха около година.
Не беше постоянно – получавах много силни и резки болки, но за кратко, продължаваше секунди, минута, после спираше да боли. Наистина след време болките отминаха, спряха да се появяват. Но аз се промених. Тренирах волейбол, играех футбол със съученици, но загубих енергията, която имах преди, която имаха съучениците ми. Никой не предполагаше какво всъщност се случва.
Разбрах, че съм болен, докато бях в казармата. Поведението ми бе малко по-различно от това на останалите, липсваше ми енергия, тази енергия, която имат всички хора, за да правят разни неща. Всичко ми беше безразлично, бях отпаднал, постоянно ми се спеше. И в казармата това много личеше, затова ме пратиха във Военна болница в София и на психиатър. Той ме изпрати на ядрено-магнитен резонанс, където ми откриха доброкачествен тумор на хипофизата. Лекарите предположиха, че е започнал да се развива, когато съм бил 12-13-годишен, защото когато го откриха, беше вече 6 см. Бях вече на 19 години.
Оперираха ме и ми поставиха специална клапа, която да регулира налягането в мозъка. Оттогава съм пенсиониран по болест. Всеки ден си слагам инжекции – много скъпо лекарство, което НЗОК заплаща. Имам повече енергия, по-пълноценен се чувствам. Някой път цепя дърва, върша и други неща, мога да поработвам.
През 2007 г. ме оперираха в болница “Св. Иван Рилски” в София. Тогава проф. Бусарски ми отстрани половината тумор. При изписването изрично го питах какво мога да правя. Той ми каза, че мога да правя всичко, мога и щанги да вдигам – стига да се чувствам добре.
Харесва ми да шофирам. Имам книжка, имам и кола. Пътувам често до болницата в София и ми е приятно, когато съм на път. Имам един приятел, който прави дограма – лятно време му помагам. От токове също разбирам… Има неща, които бих могъл да работя, ако ми се даде възможност. Лятото с мой приятел правихме тавани от гипсокартон, аз помагах на високото, майтапехме се, че не ми трябва стълба…
Моите приятели, с които съм израснал, знаят цялата ми история. Приемат ме такъв, какъвто съм. Ходим да пием кафе, играем карти, събираме се. Понякога непознатите хора реагират неуместно. Забелязвал съм, че като ме видят за първи път, се държат странно. Особено по-малките деца много се учудват, защото аз съм един от най-високите хора в България.
Борислав Цеков