Елена Енева
Гледам усмихнатото момиче, с което говоря по скайпа и не мога да си представя, че само преди два месеца е преживяла тежка 9-часова операция, при която белият й дроб е заменен с донорски.
Таня Боргоджийска е или по-скоро доскоро беше една от пациентите с рядкото заболяване пулмонална хипертония, при което състоянието на белия дроб прогресивно и фатално се влошава. Тя е втората българка, получила нов бял дроб в клиниката на проф.Клепетко във Виена.
Познавам Таня от година и винаги ми е правело впечатление кроткото й и позитивно отношение към живота и хората. Оказва се, че това е отношението на победител, на човек, който с търпение и усмивка преминава през близката си среща със смъртта.
Историята на здравословните проблеми на Таня започва още от ранното й детство. Преди да навърши годинка е подложена на сърдечна операция, а през последните пет години е в списъка на очакващите белодробна трансплантация пациенти. Само че в България такива операции не се правят и надеждата за Таня е да получи лечение в чужбина. От началото на 2014 година страната ни е член на Евротрансплант и това е възможно. Оказва се, че има и кой да й помогне.
С помощта на председателя на Асоциация “Пулмонална хипертония” – Тодор Мангъров, през юни 2014 тя отива на преглед в клиниката във Виена. Лекарите я обнадеждават, че е подходящ кандидат за трансплантация. Необходими са 120 000 евро за лечението, както и да се изчака появата на донор, който да е съвместим с нея. Ако няма съвместимост, дробът ще бъде отхвърлен от организма, което е фатално.
За момичето от скромно семейство от Раковски сумата е огромна. Приятели и близки започват активна кампания за набирането на средства – организират концерти, събират дарения. Събраната сума нараства, но времето тече, а всеки ден е ценен за Таня.
Има един източник на средства, който може да осигури толкова пари накуп и това е държавата. Таня подава молба за финансиране към МЗ и са й отпуснати 92 000 евро, но все още 20 000 евро не достигат до пълната сума. Държавата няма право да й даде достатъчно пари за трансплантацията, защото има горен праг, до който може да отпуска суми за лечение. Единственият начин Таня да получи бързо парите, е този праг да отпадне. НАХРБ действа активно в тази посока и малко преди Коледа прагът отпада!
Момичето заминава за Виена в самия край на 2014 година. При трансплантациите времето за реакция е от голямо значение – има само няколко часа, през които е възможно органът да се вземе от донора и да се присади – след това той необратимо се уврежда. Затова е важно пациентът да може да се придвижи бързо до клиниката, където ще се проведе операцията. Таня избира да живее във Виена, защото превозът с медицински хеликоптер от България ще е по-труден, а и държавата го заплаща само еднократно. Настанена е в дома на българка, която работи в болницата, в която ще се проведе трансплантацията.
Консултиращият я лекар – проф. Петков иска да имплантира на Таня помпа, която помага, ако състоянието й рязко се влоши. Таня отказва. И до ден-днешен проф.Петков я смята за медицинско чудо, задето успява да изчака 6 месеца до деня на трансплантацията без медицинското устройство.
Междувременно й става все по-трудно да диша и да се движи, но всяка сутрин, каквото и да й струва, Таня слиза от втория етаж на къщата с усмивка. Въпреки влошеното си състояние държи да се самообслужва. Излиза понякога на разходка, чете книги, контактува с близките си по скайп, а най-голямо удоволствие по време на дългото чакане й носи реденето на пъзели с много части.
На 13.07.15 й се обаждат в 2:30 ч през нощта с новината, че има донор и трябва веднага да иде в клиниката. Кръвните изследвания показват, че има пълна съвместимост между тях. Екипът за операцията се запознава с нея, започват да я подготвят, но… когато органът пристига, се оказва, че не е здрав и не може да се имплантира.
Чакането продължава. На 31.07.15 вечерта отново я предупреждават, че имат донор и трябва в 4 сутринта да иде в клиниката. Часовете на очакване са пълни с адреналин, много страх и надежда. Рано сутринта, без да е яла и пила, Таня отива в белодробната клиника. Операцията започва чак към 13 часа. Към нервното напрежение се прибавят и глада, и жаждата.
Сега се смее, като го разказва – “Има ме на клипче, как чакам за операция, говоря с близките си в България и им викам “Гладна съм!!!”.”
За щастие, органът се оказва в добро състояние и след 9-часова операция, към 22 часа е преведена в интезивно отделение, което се превръща в неин дом за следващия един месец.
Лелята на Таня се включва в разговора, за да похвали екипа на клиниката – благодарна им е както за успешната и сложна операция по замяната на белия дроб с нов, така и за изключително хуманното и топло отношение към близките на пациентите.
Пускали са я да влиза в интензивно отделение по всяко време, като я предупредили, че по време на визитации и процедури няма как да й обърнат внимание, затова е добре посещенията й да не съвпадат с тези ангажименти на персонала.
Сестрите всеки ден я питали дали нещо я интересува и били готови да повикат лекар, който да й обясни. Проф.Клепетко също отзивчиво давал информация. Това й е помогнало и на нея, като най-близък роднина на Таня, да понесе по-леко трудните моменти в реанимация.
Първите няколко дни след операцията Таня е под упойка. Събужда се цялата покрита с тръби, включително в носа и гърлото. От разказите на други български пациенти е подготвена, че е важно да не ги маха, въпреки, че е много неприятно и има желание да ги извади.
Храната, лекарствата – всичко се приема през тръбички. В стаята в интензивно отделение има общо 3 легла, като към всяко легло на разположение има по две медицински сестри. Те й помагат, носят й всичко, от което има нужда, дори ако си поръча да й купят нещо извън болницата. Обръщат й внимание, дори се забавляват да й сплитат косата.
По време на възстановяването стремежът на лекарите е пациентът да не усеща болка и персоналът полага всички усилия за това. Таня има трудности със заспиването, затова й дават и приспивателни вечер. Първите седмици още не може да повярва, че дългоочакваната трансплантация наистина се е случила и че животът й е напълно променен!
Питам Таня кое е било най-трудното след трансплантацията и тя веднага отговаря – изправянето на крака!
Първоначално физиотерапевтите, които работят с нея я слагат на стол за един час. Било й адски лошо, след прекарания месец в легнало положение, всичко й се въртяло, обливали я горещи вълни. Цялото й тяло треперело и още трепери. Чувствала се като пияна.
Когато я изправят, не й се вярва, че ще проходи, но сега, два месеца след операцията ходи сама, изкачва стълби и не се задъхва. Мускулите й са отслабнали много от дългото лежане и гърбът я боли, но се чувства много по-добре в сравнение с отпреди операцията. Както сама казва – едва сега разбирам колко зле съм била тогава!
Месец и половина след трансплантацията Таня е изписана от болницата. Ходи на прегледи и физиотерапия в клиниката почти всеки ден, пие няколко вида лекарства, прави инхалации.
През първата година ще трябва много да се пази от инфекции, защото имунната й система е подтисната от лекарствата, за да не отхвърли новия бял дроб. Затова е необходимо да носи маска на обществени места, да стои далеч от болни хора, да спазва много строга хигиена.
Плановете й за бъдещето включват да научи немски, за да може по-лесно да разговаря с лекарите във Виена, с които ще трябва да се среща първоначално всеки месец, а после – на тримесечие.
Питам я кое й е помогнало да понесе всичко, което й се случи през последната година. Таня веднага отговаря – “Хората! Те ми бяха опора – семейството ми, приятелите ми, Тодор, Владо, лекарите. Непрекъснато получавах подкрепа, сила и кураж от близките ми. Животът сега е по-хубав и определено ще става още по-хубав! Всички в моето положение трябва да са положително настроени и да не се взимат твърде насериозно. Да мислят само за напред и вярват. По друг начин няма да се справят. Човек не трябва да се отчайва и да се предава. Тялото следва духа!”
Надяваме се Таня да се завърне след месец у дома. Желаем всичко най-добро на нашето борбено и силно момиче и го очакваме отново в България!